АБСОЛЮТНАТА ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО

АБСОЛЮТНАТА ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО

 

1. ПОНЯТИЕ И ФУНКЦИИ НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В БЪЛГАРСКОТО ГРАЖДАНСКО ПРАВО.

Законодателната уредба на погасителната давност в българското гражданско законодателство се съдържа в Закона за задълженията и договорите – чл. 110 – чл. 120. Макар законодателят да не е дал легално определение на погасителната давност в теорията отдавна е прието, че тя представлява срок, през който поради бездействието на кредитора правото му да търси защита за вземането си по принудителен ред се е погасило. Давността обаче не настъпва ex lege с изтичането на съответния срок. Чл. 120 от ЗЗД предвижда, че давността не се прилага служебно. Необходимо е длъжникът да се позове на изтеклата погасителна давност пред съд или съдебен изпълнител. В този смисъл позоваването на погасителна давност е средство за защита на длъжника и може да се направи като възражение по предявен от кредитора иск или в образувано изпълнително производство. Важно е да се отбележи, че с възражението за изтекла давност се погасява само възможността на кредитора да търси правата си по принудителен ред, а не и правото му да получи изпълнение на задължението. Ето защо в чл. 118 от ЗЗД се казва, че ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Тоест материалното право не се погасява и ако длъжникът изпълни задължението си, то няма да е налице неоснователно обогатяване на кредитора защото няма да сме изправени пред хипотезата нито на недължимо платено, нито на недължимо получено.

Общата погасителна давност за всички вземания настъпва с изтичането на петгодишен срок, освен ако в закон не е предвиден друг срок /чл. 110 от ЗЗД/. Още в чл. 111 от ЗЗД се съдържа изключение от общата давност, а именно тригодишна давност за:

1. вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност;

2. вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор;

3. вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.

 

2. РАЗВИТИЕ НА ЗАКОНОДАТЕЛНОТО РЕШЕНИЕ В ЧЛ. 112 ЗЗД. СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ ЧЛ. 112А ОТ ЗАКОНОПРОЕКТА И ОКОНЧАТЕЛНАТА РЕДАКЦИЯ НА ЧЛ. 112 ЗЗД

Със ЗД на ЗЗД /ДВ, бр. 102 от 2020 г., в сила от 02.06.2021 г./ беше установено още едно изключение от общата петгодишна давност, а именно 10 годишната абсолютна давност, на която като нов институт в българското гражданско право ще се спрем сега.

ЗД на ЗЗД беше внесен на 25.06.2020г. като в първоначалната редакция  беше създадена разпоредбата на чл. 112а, която се различава съществено от окончателно приетата норма на чл. 112 от ЗЗД. Първоначално се предвиждаше института на абсолютната погасителна давност да бъде уреден в нов чл. 112а, но впоследствие с оглед на факта, че нормата на чл. 112 беше отменена се възприе като по удачен вариант създаването на нов чл. 112. Това правнотехническо уточнение разбира се не е най-важното и съществено различие в коментираната разпоредба.

Ето каква е първоначалната редакция на чл. 112а:

„Чл. 112а. С изтичането на десетгодишна давност се погасяват всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването и, освен в случаите когато задължението е отсрочено или разсрочено.

Разпоредбата на ал. 1 не се прилага за :

1. задължения на физически лица, упражняващи дейност като еднолични търговци;

2. задължения произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.”

А това е окончателната редакция на чл. 112:

„Чл. 112. (Изм. - ДВ, бр. 16 от 1977 г., отм. - бр. 12 от 1993 г., нов - ДВ, бр. 102 от 2020 г., в сила от 02.06.2021 г.) С изтичането на десетгодишна давност се погасяват парични вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването и, освен когато задължението е отсрочено или разсрочено.

Давността по ал. 1 не се прилага за вземания:

1. от търговската дейност на еднолични търговци или на физически лица - съдружници в дружество по чл. 357;

2. за непозволено увреждане;

3. за неоснователно обогатяване;

4. за издръжка;

5. за трудово възнаграждение;

6. за обезщетения по Кодекса на труда;

7. по повод приватизационна сделка;

8. по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт.

За давността по ал. 1 се прилагат чл. 115 и 118.”

Ще сравним чл. 112а и чл. 112, като по този начин ще проследим развитието и промените във вижданията на законодателя за института на абсолютната давност и неговия обхват, както и ще направим съпоставка с общата давност уредена в ЗЗД.

На пръв поглед разпоредбите на чл. 112а, ал. 1 и на чл. 112, ал. 1 са идентични, но има една съществена разлика в предметния обхват. Докато чл. 112а говори за погасяване на „всички вземания срещу физически лица”, то в чл. 112 вече става дума само и единствено за „парични вземания срещу физически лица”. На какво се дължи тази разлика и какво е значението на окончателната редакция на текста.

В първоначалния вариант се предвиждаше погасяването на всички вземания срещу физически лица тоест не само паричните, но и задълженията за предаване на вещи или за извършване или неизвършване на определено действие. Доколкото обаче повечето задължения на физическите лица са парични, а останалите случаи не са толкова често срещани в практиката и респективно не създават толкова проблеми беше направена редакция по време на второто четене на законопроекта в Комисия по правни въпроси и беше възприето разрешението абсолютната погасителна давност да се отнася единствено до парични вземания срещу физически лица.

На следващо място втората голяма разлика между първоначалния вариант и окончателната редакция са изключенията, при която абсолютната давност не се прилага. В първоначалната редакция този абсолютен давностен срок е предвидено да не важи по отношение на:

1. задължения на физически лица, които упражняват търговска дейност, като еднолични търговци - изключение с оглед правосубектността на  лицата;

2. задължения произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.

В окончателно приетия текст тези три изключения са редактирани, като към тях са добавени още шест.

Вместо за „задължения” в действащата редакция на разпоредбата  вече се говори за „вземания”, като по този начин тя се синхронизира с останалите разпоредби отнасящи се до давността в ЗЗД, където се употребява именно терминът „вземания”.

На следващо място изцяло е редактирано изключението с оглед правосубектността на лицата като е предвидено абсолютната давност да не се прилага за вземанията от търговската дейност на еднолични търговци. Логиката на законодателя за тази промяна е, че е ясно от съответните разпоредби на Търговския закон, че едноличен търговец може да бъде единствено физическо лице и не е необходимо подобно пояснение в ЗЗД. Освен това е добавено и едно ново изключение с оглед правосубектността, а именно вземания произтичащи от упражняването на търговска дейност извършвана от лица съдружници в дружество по чл. 357 от ЗЗД или т. нар. гражданско дружество.

В окончателната редакция умишлено са разграничени в отделни точки вземанията за непозволено увреждане от тези за неоснователно обогатяване. В чл. 112 буквалното тълкуване водеше до извод, заради употребата на съюза „и”, че трябва да са налице кумулативно подлежащи на удовлетворяване вземания произтичащи от непозволено увреждане  и от неоснователно обогатяване и едва в този случай да се приложи изключението за 10 годишна погасителна давност.

Добавени са към изключенията и случаите на вземания:

1. за издръжка;

2. за трудово възнаграждение;

3. за обезщетения по Кодекса на труда;

4. по повод приватизационна сделка;

5. по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт.

Защо това е направено и какво е значението на всяко едно от изключенията ще разгледаме подробно по нататък.

      Важно е да се отбележи, че в ал. 3 на чл. 112 от ЗЗД законодателят изрично предвиди, че за абсолютната давност се прилагат чл. 115 и 118 от същия закон. Чл. 115 урежда случаите на спиране на давността, на които ще се спрем подробно после, а чл. 118 прокламира, че изпълненото задължение при изтекла давност не е недължимо платено и не е налице неоснователно обогатяване независимо дали длъжника е знаел или не за изтеклата давност.

Възниква въпросът защо тогава има изрично посочване на разпоредбите на чл. 115 и чл. 118 и означава ли, че след като няма посочени други разпоредби отнасящи се до общата давност, то те не се прилагат при абсолютната. Тук е мястото да отбележим, че по отношение на абсолютната давност се прилагат всички правила и на общата давност, с изключение на тези, за които в чл. 112 от ЗЗД изрично е предвидено, че не се прилагат. Иначе казано както навсякъде в гражданското право, така и тук всичко, което не е изрично посочено като изключение или забрана ще намери приложение. Изричното посочване беше предвидено, за да не се допуска каквото и да е произволно и превратно тълкуване, че случаите на спиране на давността по чл. 115, както и правилото на чл. 118 няма да  намерят приложение при абсолютната давност.     

 

3. СРАВНЕНИЕ С ИНСТИТУТА НА ОБЩАТА ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ

3.1. Разлики

1. Първата отлика е срокът. Докато общата погасителна давност е пет годишна. Абсолютната погасителна давност е с двойно по-дълъг срок сравним с аналогичния срок за погасяване на публични задължения. Трябва да отбележим, че с оглед на характера на новия институт продължителността е изцяло оправдана.

2. И тук идваме до следващата съществена разлика с общата погасителна давност - прекъсването на давността.

От прекъсването на давността започва да тече нова давност, а когато   вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години /чл. 117 ЗЗД/. Когато вземането е предявено частично, давността се прекъсва само за предявената част.

 Основанията за прекъсване на давността са уредени в чл. 116 от ЗЗД:

1. с признаване на вземането от длъжника, като с него само се декларира съществуването  на правото на кредитора. Признанието не е задължително да включва намерение за изпълнение и има действие само ако задължението съществува към момента на извършването му. Признанието може да е изрично или мълчаливо. То е изрично, когато е направено с искане до кредитора да се отложи срокът на изпълнение или да се приеме частично изпълнение или да се извърши разсрочване на плащането. Тоест по недвусмислен начин е показано, че длъжникът не оспорва съществуването на вземането. Мълчаливо признание ще е налице, ако чрез действията си длъжникът не отрича съществуването на задължението си - например ако изплати лихвите по едно задължение или ако предложи обезпечение на вземането и др. Признанието трябва да бъде направено преди изтичане на давностния срок, да бъде адресирано до кредитора или до негов представител, в противен случай, то няма да породи действие.

2. с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство, ако те не бъдат уважени обаче, давността не се смята за прекъсната;

3. с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Видно от изложеното при т. нар. обща давност прекъсването винаги води до своеобразно рестартиране и нов петгодишен срок. Това не е така при абсолютната давност, при която независимо от прекъсването с изтичането на 10 години вземането се погасява. Това е направено с оглед на целта, с която се създава този нов институт в българското гражданско право, а именно прекратяване на фигурата на т. нар. „вечен длъжник”. Съгласно чл. 117 от ЗЗД от прекъсването на давността започва да тече нова давност и това може да продължи неограничен период от време, като кредиторите безкрайно могат да преследват длъжниците физически лица. В последните години се наблюдават редица случаи на изпълнителни производства срещу граждани, които продължават над 10, 15 и повече години. През цялото това време на длъжника се начисляват лихви, такси и разноски, които в повечето случаи многократно започват да превишават размера на главницата. На практика изпълнителните производства могат да продължат до безкрайност, въпреки че длъжникът е загубил голяма част или цялото си имущество и очевидно е в обективна невъзможност да изплати своите дългове. Съгласно действащото законодателство при смърт на длъжника изпълнителните действия продължават и срещу неговите наследници. Към настоящия момент има открити процедури за принудително изпълнение, засягащи над 600 000 български семейства, а хиляди български граждани са преследвани от колекторски фирми, много често за твърдяни задължения от преди 10, 15 и повече години.

В нашето законодателство има добре уредена процедура за обявяване в несъстоятелност на търговци, но липсва каквато и да е възможност едно физическо лице, когато не може да погаси своите изискуеми задължения, да започне процедура по т. нар. личен фалит или да се освободи от задължение след изтичане на определен период от време. Заради това страната ни непрестанно търпи критики от Комисията по петиции и жалби в Европейския парламент, която регулярно разглежда такива от български граждани по тази тема.

В повечето европейски държави има въведен регламент за потребителска несъстоятелност или абсолютна давност. Единствено в нашата  страна за разлика от останалите страни – членки на ЕС до приемането на допълнението в ЗЗД нямаше абсолютна давност за задължения на граждани. Институтът на абсолютната давност в ЕС е регламентиран в гражданските кодекси на Белгия, Германия, Франция, Португалия, Румъния и други държави. В по-голямата част общият давностен срок, който е установен, варира от 3 години, например Румъния, Словакия, Германия, Дания, Чешката Република до 30 години – Австрия, Люксембург и отчасти Белгия. 10-годишният общ давностен срок е най-разпространен в законодателството на държавите членки, като тенденцията в последните години е да се върви към неговото намаляване до размера на общите давностни срокове. Ето защо законодателят прецени, че бързо и ефективно решение за избягване на съществуването на фигурата на т. нар. вечен длъжник е въвеждането на 10-годишна абсолютна погасителна давност по отношение на физическите лица. С въвеждане на 10-годишна абсолютна погасителна давност няма да се промени действащия в момента режим за обща давност и длъжниците ще могат по сегашния регламент да се възползват от нея.

С 10-годишния давностен срок за погасяване не само на публични, но и на частни вземания срещу физически лица ще се даде шанс на гражданите да започнат на чисто, образно казано, и да изградят своя живот отново. Достатъчно са защитени интересите на кредиторите, защото 10 години е един дълъг срок, в който те реално могат да събират вземанията си, като в по-голямата част от случаите могат да се снабдят на извънсъдебно изпълнително основание с изпълнителен лист и да се възползват от ускорените съдебни процедури на заповедното производство.

3. Друга съществена отлика е във вида на вземането за което се отнася абсолютната погасителна давност. Докато общата погасителна давност се отнася както за парични, така и за непарични вземания, то абсолютната  е насочена само и единствено към погасяването на парични задължения, защо това е така вече разяснихме.

4. Освен това абсолютната давност не се прилага в случаите на отсрочване и разсрочване на задължението, докато при общата давност подобни изключения не са предвидени и тя се отнася и за тези случаи. Логиката зад това законодателно разрешение е, че отсрочването или разсрочването са резултат от договаряне или иначе казано съгласуване на волите на кредитора и длъжника за отлагане във времето на изпълнението на паричното задължение най-често поради временни затруднения на длъжника от различен характер. Нещо повече разсрочването или отсрочването в повечето случаи са по инициатива на длъжника, макар по време на извънредното положение през пролетта на 2020г. и после по време на извънредната епидемична обстановка такава стъпка да беше предприета и от някои кредитори. Ето защо беше възприето, че в тези случаи доколкото става въпрос за договорна автономия на страните и изрично изразена от тях воля не следва да се предоставя възможност за абсолютно погасяване на задължението, за да се съхрани справедливостта и балансът в отношенията длъжник – кредитор и в гражданския оборот като цяло.

 

3.2. Прилики

1. Началният момент на давността и при общата и при абсолютната погасителна давност е съгласно регламентираното в чл. 114 от ЗЗД, а именно от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случаите, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. При искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. За вземания от непозволено увреждане началният момент на давността е от откриването на дееца, но както ще видим по нататък при непозволено увреждане тече общата погасителна давност, а абсолютната не намира приложение.

2. Друга прилика между общата и абсолютната давност е спирането на давността уредено в чл. 115. Вече посочихме, че в чл. 112, ал. 3 от ЗЗД изрично е записано, че за абсолютната давност се прилагат правилата на чл. 115. Давностният срок се спира в периода от време, през който кредиторът не може да упражни правото си на иск. При спирането, за разлика от прекъсването, изтеклият до момента на спирането срок се зачита, като след отпадане на причините за спирането, давностният срок продължава да тече от момента в който е бил спрян. Важно е да се отбележи, че по време на спирането на давностния срок, правото на кредитора се ползва със защита и той може да предяви иск.  Основанията за спиране на давността са изчерпателно изброени в закона, а именно:

1. между деца и родители, докато последните упражняват родителски права;

2. между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството;

3. между съпрузи;

4. за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението;

5. за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба;

6. за вземанията на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността;

7. докато трае съдебният процес относно вземането.

3. И за общата и за абсолютната давност ще важи специалното правило, когато давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, в тези случаи искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им.

4. Още една прилика между абсолютната и общата давност е, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания – за лихви, разноски и др., макар давността за тях да не е изтекла /чл. 119 от ЗЗД/. Това законодателно разрешение логично  следва от акцесорния характер на вземанията произтичащи от главното вземане, като последните не могат да съществуват самостоятелно след неговото погасяване.

5. И при абсолютната давност недействително ще е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла, като по този начин се охраняват интересите и на кредитора и на длъжника.

6. Както при общата давност, така и при абсолютната длъжникът може да се откаже изцяло или частично от вече изтекла погасителна давност с едностранно волеизявление. Разликата с  признанието е, че то има действие от момента, когато е направено и  давността при него все още не е изтекла

 

4. ИЗКЛЮЧЕНИЯ ОТ АБСОЛЮТНАТА ПОГАСИТЕЛНА ДАВНОСТ

И така стигаме до хипотезите, при които абсолютната давност няма да намери приложение.

1. В чл. 112, ал. 2, т. 1 са посочени два вида вземания, за които вече казахме, че са определени съобразно правосубектността, а именно такива свързани с търговската дейност извършвана от еднолични търговци или на физически лица - съдружници в дружество по чл. 357 от ЗЗД.

Що се отнася до първата хипотеза макар едноличният търговец да е физическо лице, то законодателят счете за недопустимо, когато вземането е свързано с неговата търговска дейност за него да се прилага правилото на абсолютната давност. Качеството на едноличен търговец задължава съответното лице да полага грижата на добрия търговец за разлика от дължимата грижа на всички други лица в гражданското право, а именно тази на добрия стопанин. „Длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добър търговец“, повелява чл. 302 от Търговския закон. В сравнение с грижата на добрия стопанин, става въпрос за грижа, изискваща притежаването на съответния търговски опит, знания, умения, поради което се и отнася до всички търговци – физически лица - ЕТ и юридически лица - търговски дружества, за които сделката е търговска тоест изпълнението на поетото задължение представлява осъществяване на дейност по занятие. Върховният касационен съд в решение № 6/ 2013г. приема, че „преценката за дължимата грижа следва да се извършва на база търговското качество на длъжника”. В друго свое решение № 180 от 2015г. ВКС казва: „Тази грижа трябва да се полага, когато лицето притежава търговско качество по отношение на всяка сделка”. Освен това ако беше допуснато институтът на абсолютната давност да се прилага за вземания произтичащи от търговската дейност на физическо лице ЕТ възниква въпроса защо тогава той да не се прилага и по отношение на останалите търговци юридически лица в частност и за всички останали юридически лица, които не са търговци по смисъла на ТЗ. Философията залегнала в законопроекта, както отбелязахме беше да се защитят гражданите, а не търговците били те физически или юридически лица. За последните се предполага, че имат необходимата организационна, финансова и прочие обезпеченост, както и че по отношения на тях е предвидено производство по несъстоятелност в случаите на неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост за разлика от гражданите. Поради това беше предвидено вземанията от търговската дейност на ЕТ да бъдат изключени от обхвата на абсолютната давност.

Сходни бяха съображенията и по отношение на другото изключение свързано с вземания произтичащи от упражняването на търговска дейност, а именно на физически лица - съдружници в дружество по чл. 357 или т. нар. гражданско дружество по ЗЗД. Съгласно тази разпоредба с договора за дружество две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща стопанска цел. В тези случаи физическите лица съдружници в дружеството на практика ще дължат същата грижа при изпълнение на задълженията си по сделките, които сключват каквато и едноличните търговци, а именно грижата на добрия търговец. Това е и едната от причините за включването на вземанията произтичаща от търговската дейност на съдружниците физически лица в гражданско дружество. Другата не по-малко важна причина е защитата на обществения интерес в случаите на изпълнението на поетите задължения от гражданското дружество, когато същото е избрано за изпълнител на обществена поръчка. Недопустимо според законодателя беше и в този случай, както при търговската дейност на ЕТ, физическите лица съдружници да се ползват от института на абсолютна погасителна давност особено по отношение на задължения свързани с изпълнение на обществена поръчка, когато неизпълнението може да доведе до сериозно засягане на обществения интерес.

2.  В т. 2 на ал. 2 на чл. 112 ЗЗД сред изключенията са посочени вземанията произтичащи от непозволено увреждане. В своя чл. 45, ал. 1 ЗЗД разпорежда, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. От тази разпоредба освен задължението за обезвреда на причинените вреди се извличат и основните характеристики на непозволеното увреждане, а именно деяние, действие или бездействие, което е противоправно, нарушава установения в страната правов ред, извършено е виновно, умишлено или непредпазливо, настъпили са вреди, имуществени и/или неимуществени и е налице причинна връзка между деянието и вредоносния резултат.

Както по т. нар. основен състав, така и по всички специални случаи на непозволено увреждане абсолютната давност не ще намери приложение съгласно императивното правило на чл. 112, ал. 2, т. 2 от ЗЗД. Такива са :

 - отговорността на лице, родител, попечител, настойник, което по силата на закона е длъжно да упражнява надзор върху други лица ако последните причинят вреди;

- друг специален състав е отговорност за вреди от чужди животни и вещи;

- специален състав е и случаят, когато се вменява отговорност на изпълнителя във връзка с изпълнение на възложената работа;

- преддоговорната отговорност също се приема, че е специален състав на деликтната отговорност.

- специален състав има и когато трето лице съзнателно попречи на изпълнението на договорно задължение и се дължат вреди;

- отговорност за непозволено увреждане се съдържа и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Именно същността на непозволеното увреждане като противоправно вредоносно деяние, чиито последици законът повелява  да бъдат поправени тоест настъпилите вреди, независимо от техния характер, да бъдат обезщетени, мотивира законодателя да включи тези вземания произтичащи от деликт към тези хипотези при които не следва  да намери приложение институтът на десетгодишна абсолютна давност. Недопустимо е да се ползва този ред за погасяване на защитата на лицето, на което се дължи обезщетение произтичащо от деликт. Обратното не би било нито справедливо, нито пропорционално на преследваната с въвеждането на абсолютната давност за физически лица цел.

3.   Сред вземанията посочени в чл. 112, ал. 2 от ЗЗД, за които няма да се прилага абсолютната давност попадат и тези за неоснователно обогатяване. Съгласно чл. 55, ал. 1 от същия закон, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. От това определение става ясно, че неоснователното обогатяване възниква при правоотношение, свързано с разместване на имуществени блага:

- без правно основание;

- при неосъществено или отпаднало основание;

- при изпълнено погрешка чуждо задължение.

Фактическият състав съдържа следните елементи:

-         липса на основание за сделката;

-         обогатяване на едно лице (длъжник) – чрез нарастване на имуществото или чрез спестяване на разходи;

-         обедняване на едно лице (кредитор);

-  причинна връзка между обедняването на кредитора и обогатяването на длъжника;

-         субсидиарност – чл. 59 ЗЗД намира приложение, само когато обеднелият няма друг иск за защита;

Основната правна последица от неоснователното обогатяване е, че длъжника дължи на кредитора връщане на неоснователно придобитото. Вземането е винаги парично и е до размера на по-малкото между размера на това, с което се е обогатил  длъжника, и размера на това, с което се е обеднил кредитора.

Тези характеристики на неоснователното обогатяване мотивираха законодателя да изключи вземанията, произтичащи от него, от действието на абсолютната погасителна давност. Както и при непозволеното увреждане, подобно включване в обхвата би било несправедливо и непропорционално на преследваните цели.

 4. На следващо място вземанията за издръжка също е предвидено да не се погасяват с изтичането на абсолютна десет годишна давност. Издръжката представлява законово задължение за едно физическо лице да осигурява средства за съществуване (най-често пари) на друго нуждаещо се лице от неговото семейство в широкия смисъл на тази дума. Задължените лица и редът, в който следва да се търси издръжка са регламентирани в чл. 80 от Семейния кодекс (СК), както следва:

1 . от съпруг или бивш съпруг;

2. от деца;

3. от родители;

4. от внуци и правнуци;

5. от братя и сестри;

6. от дядо и баба и от възходящи от по-горна степен.

За да възникне право на издръжка трябва да е налице семейноправна връзка, лицето, което претендира издръжка да не може да се издържа от имуществото си, а лицето което дължи издръжка да е в състояние да предостави такава. Задълженото лице следва да може да издържа себе си и  след това лицата посочени по реда на чл. 81 от СК деца, съпруг и бивш съпруг, внуци и правнуци, братя и сестри, дядо и баба и възходящи. Плащането на издръжката става ежемесечно. При забава се дължи лихва.

За издръжката има предвидена специална давност в чл. 87 от СК, а именно: "Издръжка за минало време може да се търси най-много за една година преди завеждане на иска". Този едногодишен срок се отнася до момента, в който правото на издръжка бъде установено със съдебното решение, след което важи общият петгодишен давностен срок.

Именно семейноправният характер на правото и свързаното с него задължение за издръжка, както и с оглед установената конституционна закрила на семейството от държавата и обществото, мотивира законодателя да изключи и при тези вземания приложението на института на абсолютната давност, като по този начин не допусне да бъде лишено правоимащо лице от защита на правото му на издръжка заради изтекъл давностен срок. Разбира се и тук, както и при всички основания по чл. 112, ал. 2, важи общата петгодишна погасителна давност, при прекъсването на която обаче започва да тече нов петгодишен давностен срок, което при десетгодишната абсолютна давност е невъзможно.

5. На следващо място извън обхвата на десетгодишния давностен срок попадат и вземанията за трудови възнаграждения. Трудовото възнаграждение представлява дължимата насрещна престация от работодателя срещу предоставянето на работна сила от страна на работника. Това следва от разпоредбата на чл. 242  от Кодекса на труда (КТ), който прокламира, че положеният труд е възмезден. Съгласно чл. 124 от КТ плащането на трудовото  възнаграждение е част от императивно установените задължения на работодателя. А съгласно чл. 128 от КТ: “Работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника уговореното трудово възнаграждение за извършената работа”. Размерът на трудовото възнаграждение се определя с трудовия договор.

И тук както и при вземането за издръжка законодателят прецени, че с оглед съществуващата конституционна закрила на правото на труд, на минимално трудово възнаграждение и на заплащане, съответстващо на извършената работа, следва да изключи вземанията за трудово възнаграждение от обхвата на абсолютната давност с оглед недопускане на злоупотреби и накърняване на права на работниците и служителите.

6. Аналогични са аргументите за изключване на вземанията за обезщетения по Кодекса на труда. Като тук без изключения попадат всички обезщетения по КТ, а именно:

1. Обезщетение при недопускане на работа – чл. 213 КТ;

2. Обезщетение при временно отстраняване от работа – чл. 214 КТ;

3. Обезщетение при командировка – чл. 215 КТ;

4. Обезщетение при преместване – чл. 216 КТ;

5. Обезщетение при трудоустрояване – чл. 217 КТ;

6. Обезщетение при бедствие – чл. 218 КТ;

7. Обезщетения при правомерен отказ на работника или служителя да изпълнява работата – чл. 219 КТ;

8. Обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение – чл. 220 и сл. КТ;

9. Обезщетение при незаконно уволнение – чл. 225, ал. 1 и 2 КТ;

10. Обезщетение при недопускане до работа на възстановен работник или служител – чл. 225, ал. 3 КТ;

11. Отговорност на работодателя за други вреди, причинени на работника или служителя – чл. 226 КТ.

7. Извън обхвата на абсолютната погасителна давност по чл. 112 остават и вземанията по повод на приватизационни сделки. Доколкото все още има неизпълнени задължения от страна на физическите лица придобили имущество по реда на приватизационните закони, за да се изключи възможността за шиканиране и евентуално накърняване на обществения интерес в тези случаи беше възприето от законодателя за тези вземания свързани с приватизацията да се прилага общата петгодишна давност.

8. Последното изключение от приложното поле на десетгодишния давностен срок е за вземанията по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт. Тук мотивите на законодателя са идентични с тези за вземанията по приватизационни сделки.

 

5. СЪПОСТАВКА НА ИНСТИТУТА ПО ЧЛ. 112 ОТ ЗЗД С АБСОЛЮТНАТА ДАВНОСТ ПО ЧЛ. 171, АЛ. 2 ОТ ДОПК.

С разпоредбата на чл. 171, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), през 2005г. бе въведен 10-годишен давностен срок за погасяване на всички публични вземания. Съгласно посочената норма с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато:

1. задължението е отсрочено или разсрочено;

2. вземането е предявено в производство по несъстоятелност;

3. е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение;

4. изпълнението е спряно по искане на длъжника;

5. е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.

 Видно от цитираната разпоредба публичните задължения се погасяват с изтичането на 10 годишен срок независимо дали се дължат от физически лица или от търговци. Като това е първата важна отлика от давността по чл. 112 от ЗЗД, която се прилага само и единствено по отношение на вземания срещу физически лица.

Друга разлика е началният момент на давността, който в чл. 171, ал. 2 от ДОПК е 1 януари на годината следваща годината на падежа на публичното вземане. При давността по чл. 112 от ЗЗД началният момент е, когато вземането е станало изискуемо.

Изключенията, при които не се прилага абсолютната давност, видно от изложеното дотук, също се различават, като единственото съвпадение е когато задължението е отсрочено или разсрочено.

Друго съществено различие е, че абсолютната давност по ДОПК се прилага само по отношение на публични вземания на държавата и общините, докато 10 годишният давностен срок по ЗЗД се прилага само по отношение на частни вземания независимо от това дали кредитора е частноправен или публичноправен субект.

 

6.  СЪПОСТАВКА МЕЖДУ АБСОЛЮТНАТА ДАВНОСТ И ЗАКОНОПРОЕКТИ ЗА Т. НАР. „ЛИЧЕН ФАЛИТ” – ПРЕДИМСТВА И НЕДОСТАТЪЦИ

Още по време на дискусията в Комисията по правни въпроси по приемане на първо четене на ЗД ЗЗД въвеждащ института на абсолютната давност се откроиха две тези относно съотнасянето му към внесените в 44 НС законопроекти относно т. нар. личен фалит – внесеният на 21.07.2017г. Законопроект за защита при свръхзадълженост на физически лица и внесеният на 29.10.2020г. Законопроект за защита на физическите лица при неплатежоспособност.

Едната теза изразена от г-н Емил Радев представител на РБ в ЕП  е, че абсолютната давност по никакъв начин не изключва въвеждането на института на потребителската несъстоятелност на физически лица, какъвто има в много други държави от ЕС, в Съединените американски щати, и в Руската федерация.

Другата теза изразена от адвокат Валя Гигова от Висшия адвокатски съвет е, че абсолютната давност е алтернатива на потребителската несъстоятелност и двете няма как да бъдат съчетани. Абсолютната давност представлява определен краен срок за получаване на удовлетворение, а производството по несъстоятелност е ограничено от срок, при който ако няма имущество длъжникът се освобождава от дълга.

Тук е мястото да посочим предимствата и недостатъците на тези два подхода за решаване на проблема с т. нар. „вечен длъжник”.

1. Предимства на абсолютната давност пред производството за  несъстоятелност на физически лица. При абсолютната давност с изтичане на 10 години от момента на изискуемост на задължението правото на защита на вземането се погасява разбира се при спазване и съобразяване на съответните предпоставки и условия за това. При нея се следва обективен критерий какъвто е срока като бъдещо сигурно събитие. Погасителният ефект на давността не се влияе от поведението и кредитната история на длъжника. Процедурата с която се прогласява абсолютната давност е напълно идентична с тази на общата давност – чрез установителен иск или чрез възражение пред съд в хода на заповедното изпълнително производство. Видна е разликата от т. нар. потребителска несъстоятелност, при която много по-сложна процедура за установяване на неплатежоспособността или свръхзадлъжнялостта на потребителя физическо лице, който безспорно ще доведе до натоварване на съдилищата. Така например в Румъния, в момента, в който е била въведена потребителската несъстоятелност, още в първия месец са били образувани 30 хиляди дела. Ето защо за разлика от потребителската несъстоятелност тук не говорим по никакъв начин за натоварване на системата и за допълнителни разходи –от страна на държавата или от страните по правоотношението.

2. Недостатъци на абсолютната давност в сравнение с института за несъстоятелност на физически лица. И така стигаме до основният, според критиците на абсолютната давност, недостатък на института, а именно че не се изследва въпроса за добросъветстността на длъжника за разлика от положението при потребителската несъстоятелност. При давността нямаме и ограничаване на възможността длъжника да участва в учредяването и в органите на търговски дружества и кооперации за разлика от потребителската несъстоятелност, където е предвидено и включване на длъжниците получили закрила в специален регистър.

Тук е мястото за кратък коментар на двата внесени, в мандата на 44 НС, законопроекти за защита от неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на физически лица. И двата законопроекта третират една и съща материя, но доколкото вторият от тях внесен на 29.10.2020г. е на практика усъвършенстван вариант на първоначално внесения през 2017г. ще се спрем накратко на него при сравнението с института на погасителната абсолютна давност по чл. 112 ЗЗД. Още в член 1 като основен предмет е посочена защитата на добросъвестните лица при неплатежоспособност. Тоест поставен е акцент върху добросъвестността като основна характеристика на физическото лице потърсило закрила по този ред. Добросъвестността е и един от основните принципи, върху който се гради производството по предоставяне на закрила съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 – той е поставен веднага след принципа за публичност. А в чл. 6 изрично е записано, че закрила се предоставя само на физическо лице, което е добросъвестно. Добросъвестността е определена по негативен път, като е посочено, кога едно лице е недобросъвестно в чл. 6, ал. 2 в 7 хипотези. Изрично е посочено, че съдът служебно следи за добросъвестността на длъжника поискал закрила по време на производството и ако установи недобросъвестност в хода на висящо такова го прекратява.

 Законопроектът се прилага по отношение на всички физически лица, които се явяват местни лица по смисъла на чл. 4, ал. 1 от ЗДДФЛ и подобно на абсолютната давност не се отнася за еднолични търговци. Важно е да отбележим, че този законопроект, както и чл. 112 от ЗЗД не се отнася само за потребителите, а за всички физически лица отговарящи на условията за предоставяне на закрила. Той не се прилага и по отношение на публичните държавни и общински вземания подобно на абсолютната давност.

За да е налице неплатежоспособност е предвидено физическото лице да не може да изпълни едно или повече свои изискуеми парични задължения на стойност най-малко пет минимални работни заплати. Защита ще получи и лице, което има задължения до 200 000 лева, но само ако предостави цялото си имущество и бъдещите доходи за пет години напред без да се включват тези, които са несеквестируеми. Закрила може да се получи от физическо лице и за задължения над 200 000, но само ако са налице кумулативно две предпоставки неплатежоспособността да е настъпила в резултат на непреодолима сила и интересите на кредиторите налагат това. Видно от изложеното подобно на давността и тук става въпрос за парични задължения. Основната разлика обаче е относно размера на вземанията, като за разлика от абсолютната давност, за да се предостави закрила е необходимо да са изпълнени съответните законови изисквания. 

Подробно е разписана процедурата за иницииране на производство за поставяне под закрила, необходимите действия, които трябва да предприеме длъжника и правомощията на съда.

Една от фундаменталните разлики между производството за поставяне под закрила и абсолютната давност са последиците. Ако при давността се заличава правото на защита на вземането, то при производството за поставяне под закрила последиците са много по – радикални:

1. С влизане на решението за поставяне под закрила се спират :     

–  висящите изпълнителни производства срещу длъжника с изключение на тези за издръжка, за вреди от непозволено увреждане, за финансови начети и за предаване на вещ;

–   висящите искови производства срещу длъжника с изключение на тези включени в описа, които се прекратяват;

–     висящите обезпечителни производства за налагане на мерки и обезпечения по предявен или бъдещ иск.

2. Прекратява се начисляването на лихви и неустойки върху всички задължения, установени в рамките на производството и се прекъсва давността за вземанията на онези кредитори, които са включени в списъка с приети вземания в хода на производството.

3. Всички задължения на длъжника стават изискуеми.

4. Длъжникът, който е получил закрила няма право за срок от пет години от влизане на решението в сила да участва в учредяването на търговски дружества или да бъде съдружник, акционер или търговски представител в тях, както и да бъде управител или да участва в управителни, контролни или надзорни органи в търговски дружества или кооперации.

5. При откриване на наследство длъжникът задължително го приема под опис.

6. Всяко новопридобито имущество, ако е над секвестируемото служи за удовлетворение на кредиторите.

7. След изтичането на пет години от влизане в сила на решението за поставяне под закрила всички необезпечени имуществени задължения на длъжника, които са възникнали преди този моменти и не са разсрочени или отсрочени се погасяват.

Видно от изложеното правните последици от решението за поставяне под защита в сравнение с тези  на абсолютната давност по чл. 112 ЗЗД са много по-съществени и засягат в много по-голяма степен правната сфера както на длъжника, така и на кредитора. 

В заключение може да се направи извода, че въвеждането на абсолютната погасителна давност е един доста по елегантен, бърз и по-малко противоречив начин за решаване на проблема с т. нар. вечен длъжник.

 

7. ПРЕХОДНОТО ПРАВИЛО НА § 2 ОТ ЗД ЗЗД ОБЯВЕНО ЗА ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННО С РЕШЕНИЕ НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД 

7.1. СЪДЪРЖАНИЕ НА ПРЕХОДНОТО ПРАВИЛО

Съгласно § 2 от ЗД ЗЗД за заварените случаи давността по чл. 112 започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от първото действие по изпълнението, а когато такова не е образувано - от деня на влизането в сила на акта, с който е признато вземането.

Целта на преходното правило на § 2 бе абсолютната давност да намери приложение и по отношение на заварените случаи. Общото правило в ЗЗД е, че давността започва да тече от момента, когато вземането е станало изискуемо. То бе залегнало и тук като основна хипотеза, целяща да обхване случаите, когато не са заведени искови производства или изпълнителни дела. В тези случаи е възможно дори да не е изтекла десетгодишната давност, а да е изтекла петгодишната или тригодишната обща давност.

Втората група случаи, които целеше да обхване преходната норма, са тези, при които имаме вече образувано изпълнително производство като идеята бе да не се допусне предсрочно прекратяване на вече образувани изпълнителни дела. Тя се постигаше с поставяне на началото на срока на абсолютната погасителна давност от първото действие по изпълнението. Какво се разбира обаче под първо действие по изпълнението. В тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС се определя, че изпълнително действие е насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В тълкувателното решение изрично се подчертава, че не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение. Следователно първо действие по изпълнението ще е налице при предприемане на кое да е действие представляващо изпълнителен способ – налагане на запор или възбрана, извършване на опис и на оценка на вещ и др. От момента на извършване на това действие ще започне да тече давността. Така например ако висящо изпълнително производство е образувано през 2015г. и на 01 юли е наложен запор върху банкова сметка на длъжника от тази дата ще започне да тече абсолютната погасителна давност. На практика в тези случаи ще е налице абсолютна погасителна изпълнителна давност. Това е така защото давността ще започне да тече на практика от първото действие по изпълнението и ще обхване само и единствено изпълнителното производство.

Третата група заварени случаи обхванати от преходната разпоредба на § 2 от ЗД ЗЗД бяха тези, при които имаме висящи съдебни производства за установяване на вземането. Именно, за да могат кредиторите в тези хипотези също като при предходните две да запазят правата си, както и да се гарантира сигурността и предвидимостта в гражданския оборот, абсолютната давност се предвиждаше да започне да тече от момента, в който е влязъл в сила актът на съда, или на друг орган, например в случаите на особен залог по ЗОЗ. Тук също на практика давността щеше да обхване основно изпълнителното производство и спокойно можем да заключим, че на практика тя също щеше да представлява изпълнителна погасителна давност.

В разгледаните три хипотези на приложение на преходната норма на § 2 от ЗД ЗЗД във втората и третата група случаи на практика кредиторът би имал на разположение 10 години, в които да възлага на съдебен изпълнител действия по изпълнение на вземането си. Ако едно изпълнително дело, което е образувано и десет години не е успяло да приключи успешно, надали на единадесетата това ще се случи. 

    

8. ОТГОВОР НА НЯКОИ КРИТИКИ И ВЪПРОСИ ОТНОСНО ЧЛ. 112 ЗЗД

1. Допълнението на ЗЗД не е съобразено с продължителността на съдебните производства и изпълнителния процес. Ще се стигне до погасяване по давност на множество задължения, без реална възможност изобщо да се пристъпи към принудително изпълнение.

Както вече изрично посочихме в чл. 112, ал. 3 е предвидено, че за абсолютната погасителна давност се прилага чл. 115. В ал. 1, буква „ж” от посочената разпоредба се разпорежда изрично, че давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането. Следователно колкото и продължителен да е съдебният процес относно вземането по време на него не тече както общата така и специалната 10 годишна погасителна давност. Следователно невярно е твърдението, че новият институт на абсолютната давност не е съобразен с продължителността на съдебния процес.

Що се отнася до аналогичното твърдение по отношение на изпълнителния процес следва да отбележим, че както общата давност, така и абсолютната такава имат за цел да дисциплинират кредитора да предприеме действия по удовлетворяване на вземането си. Практически в случая е налице квази изпълнителна давност и това е така защото ако кредиторът не бездейства от момента, когато вземането му е изискуемо и предприеме действия по събирането му дори и да бъде образувано исково производство пред съд за установяване на вземането, давност по време, на което не тече, той ще има на разположение почти десет години, за да събере вземането си в рамките на изпълнителното производство. Намирам за напълно достатъчен срок от почти 10 години през който да се изпълнява, включително при усложнения на изпълнителното производство.

2. Стимулират се недобросъвестните длъжници. Ако абсолютната давност трябва да помогне на тези лица, които наистина са затруднени, то те трябва да бъдат разграничени от тези, които се укриват, за да не погасят вземания, които дължат.

Неоснователно ми се струва и това твърдение за стимулиране на недобросъвестните длъжници със ЗД ЗЗД. Общата погасителна давност не си служи с добросъвестността или недобросъвестността на длъжника като критерий, който предполага прилагането или неприлагането и. По същия начин законодателят е установил и абсолютната давност като срок, който е обективно предпоставен и не се влияе от субективното поведение на длъжника, което евентуално би обосновало неговата добросъвестност или недобросъвестност. Последните биха имали значение в едно евентуално производство за защита при неплатежоспособност или свръхзадлъжнялост, ако такова бъде въведено, но не и при прилагане на давностен срок.

3. При определяне на продължителността на абсолютната погасителна давност не е взет предвид привилегията на държавата, като привилегирован кредитор.

Не може да бъде споделено мнението, че при определянето на 10 годишния давностен срок не е съобразено обстоятелството, че по чл. 170, ал. 2 от ДОПК, който се отнася до публичните вземания на държавата, тя е привилегирован кредитор. Действително продължителността на срокът по чл. 170, ал. 2 от ДОПК съвпада с този по чл. 112 от ЗЗД. За разлика от абсолютната давност по ДОПК, която се прилага независимо от спирането и прекъсването, то абсолютната давност по чл. 112 от ЗЗД се прилага независимо от прекъсването, но не и от спирането, което както вече подчертахме ще намери приложение.

4. Законът ще постави в неравностойно положение кредиторите с нововъзникващи задължения спрямо тези със заварени.

 За да няма неравнопоставеност между кредиторите с нововъзникващи вземания и тези със заварени бе създадено преходното правило на § 2 от ЗД ЗЗД, на което вече се спряхме обстойно. С определянето на различен начален момент за начало на абсолютната давност по чл. 112 за различните хипотези, при които може да се намират кредиторите на заварени вземания се целеше именно избягване на подобни критики. С постановяването на противоконституционността на § 2 от ЗД ЗЗД подобен въпрос вече не стои на дневен ред.

5. Длъжникът няма да търпи негативни последици от неплатеното задължение след като вземането се погаси с 10 годишна давност. 

Тук е мястото да отбележим, че нашето гражданско право не свързва настъпването на погасителна давност по отношение на защитата на едно вземане с някакви неблагоприятни последици за длъжника независимо от срока на давността – общия 5 годишен, краткия за периодични платежи 3 годишен или новата абсолютна погасителна 10 годишна давност. Няма основание да се прилага по–утежнен режим за длъжника свързан с негативни последици при настъпване на абсолютната погасителна давност, при положение, че за другите давностни срокове такъв не се предвижда.

6. Приетата промяна ще е в противоречие с принципа за стимулиране на доброволното изпълнение.

И сега преди влизане на абсолютната погасителна давност в сила ако едно лице желае да изпълни доброволно има достатъчно възможности да стори това. Не смятам, че въвеждането на 10 годишен срок ще демотивира длъжника да изпълни задълженията си. По същата логика би следвало да наблюдаваме липса на доброволно изпълнение при публичните вземания, където също имаме въведена абсолютна погасителна давност, но очевидно това не е така именно защото няма обвързаност и обусловеност на доброволното изпълнение от давността.

7. Къде и как ще се установява обстоятелството, че е изтекла абсолютната 10-годишна давност?

 Краткият отговор на този въпрос е където и както се установява изтеклата обща 5 годишна давност, а именно в рамките на съдебно производство с установителен иск. Тогава съдът би могъл да събере доказателства и да установи изтичането на давностния срок. Разбира се това би могло да стане и чрез предявяване на възражение в рамките на заповедното производство по чл. 417 и сл. ГПК.  

 8. При общата погасителна давност не  се погасяват по давност исковете за собственост, искът за делба, исковете за развод, установителните искове, възраженията. Важат ли тези изключения и за абсолютната погасителна давност ?

Доколкото абсолютната погасителна давност се прилага само за парични задължения, то в случая посочените искове и възраженията няма да бъдат засегнати от нейния ефект.

 

Настоящата статия не представлява правна консултация, а обобщена теоретична разработка на конкретна правна материя. Христиан Митев не носи отговорност в случай на неправилно разбиране на информацията, съдържаща се в статията. 

Съдържанието е собственост на Христиан Митев и е защитено съгласно Закона за авторското право. Никаква част от тази статия и от информацията в нея не може да бъде копирана, разпространявана, дублирана, изтеглена, модифицирана, адаптирана, използвана изцяло или частично в каквато и да е форма без писменото съгласие на Христиан Митев. 

Христиан Митев си запазва правото да предяви съдебен иск в случай на нарушение на авторските права.